Истинският диригент на метеоритните дъждове не е нито кометата, нито планетите

Метеоритните дъждове – онези кратки, но зрелищни небесни спектакли, в които звездите сякаш се сипят от небето – отдавна се свързват с кометите, които навлизат в Слънчевата система, оставяйки след себе си прашни следи. Досега се смяташе, че именно гравитационните прегръдки на планетите изместват тези потоци и ги насочват или отклоняват от орбитата на Земята.

Но учени от Института SETI, Стюарт Пилорц и Питър Дженискенс, хвърлят нова светлина върху този космически спектакъл. Според тях, истинският диригент на метеоритните дъждове не е нито кометата, нито планетите. А самото Слънце – или по-точно, неговото нежно, почти незабележимо „люлеене“ около барицентъра на Слънчевата система.

Барицентърът – космическият център на тежестта

Въпреки популярното разбиране, че Слънцето е неподвижният център, около който се въртят всички планети, реалността е далеч по-елегантна – и по-сложна. Всички тела в Слънчевата система – включително и самото Слънце – се въртят около общ център на масата, наречен барицентър.

Това леко „танцуване“ на Слънцето води до малки, но значими гравитационни импулси, които засягат пътя на кометите и прашинките, изхвърлени от тях при преминаване през вътрешната Слънчева система. Така тънката като конец струя от метеороиди се разгръща като огромен, блуждаещ воал, който понякога се сблъсква с орбитата на Земята.

От прах до падащи звезди – хореографията на една небесна буря

Когато кометите – особено тези с дълги орбити – се приближат до Слънцето, топлината активира изригвания на газ и прах, които изхвърлят миниатюрни зърна в пространството. Първоначално тези зърна се движат плътно по пътя на кометата. Но при всяко следващо приближаване, Слънцето вече не е точно там, където е било. То е леко изместено – и в позиция, и в скорост – заради влиянието на гигантите Юпитер и Сатурн.

Така прашинките получават неуловим тласък – като тенис топка, която отскача от движещ се влак. С всяко следващо обикаляне те се отклоняват още малко, превръщайки първоначалната тънка нишка в широко разпръснат метеороиден облак.

Звезди, които падат по график

Още през 1995 г. Дженискенс забелязал, че някои метеоритни потоци се повтарят с удивителна точност – през всеки 60 години. Това съвпадение отговаря на гравитационния „танц“ между Юпитер (орбита от 12 години) и Сатурн (30 години), които заедно влияят върху трептенето на Слънцето.

Той проследил как тези гиганти изместват Слънцето около барицентъра – и открил начин да предсказва метеоритни дъждове с изумителна точност. В Испания успели да наблюдават един от тези кратки дъждове – само 40 минути, но с по една „падаща звезда“ всяка минута.

От хаос към предсказуемост

До скоро се вярваше, че разпределението на метеороидните потоци е произволно – продукт на безброй малки гравитационни смущения. Новият модел обаче показва, че главният виновник е деликатното полюшване на самото Слънце. Това не само упрощава обяснението, но и прави възможно да предвидим кога точно Земята ще се сблъска с по-гъста част от прашния поток.

Дори и кометата-майка да е избледняла или напълно изчезнала, нейният невидим отпечатък остава в пространството – и Слънцето, в своя танц около барицентъра, го насочва към нас.

Не звездите падат – Слънцето ги подрежда

Изследването, публикувано в списание Icarus, представя нова парадигма в разбирането на метеоритните дъждове. То не само променя астрономически модели, но и разкрива една поезия в движението на нашата звезда – тих, постоянен ритъм, който дирижира зрелища в нощното небе.

С други думи, всяка „падаща звезда“, която виждаме, е резултат от едно едва доловимо, но могъщо танцуване на Слънцето около невидимата ос на Слънчевата система.

източник: meteobalkans.com